Оня ден омбудсманът на България ме отличи за доброто ми сърце. Не бях единствен. В залата беше пълно с хора с добри сърца. Не познавам всички присъстващи, но след като почти всички получиха отличия, мога да предположа, че причината е същата, поради която и аз получих своята статуетка и грамота.

Не обичам наградите. Въпреки че цял живот ги получавам. Не винаги съм могъл да откажа. Даже по-скоро рядко съм успявал да откажа. Очевидно нарцисът в мен е провокирал моето великодушие и аз, махайки с ръка, съм… се съгласявал. Винаги съм усещал, че моят отказ обижда тези, които са решили да ме наградят. Доскоро предполагах, че това е така, защото тяхното желание е искрено, а аз съм „тъпо копеле“, че не го оценявам. Вече не мисля така. Имам много доказателства, че поумняването е относително бавен процес.

Но, слава Богу, струва ми се, че съм сред щастливците, при които все пак се случва. Но „който трупа познание, трупа печал“, се казва в много древна книга. Не съм я чел, но днес това очевидно не е задължително, за да използваш цитат от нея. Нещо повече – има вероятност и този, от когото съм научил цитата, също да не е чел цялата книга.

Тъжно е, но днес вече разбирам, че наградите може и да не са важни за някои от тези, които ги получават, но винаги са важни за тези, които ги дават. Сигурно сте забелязвали колко кратко отличеният е в кадър и колко дълго – отличаващият. Колкото повече са отличените, толкова по-дълго отличаващият щедро ги дарява с присъствието си. Разбира се, ценността на отличието се увеличава или намалява не от причината, поради която се връчва, а от това кой го връчва. Най-често симбиозата между учредителите на наградите и тези видни лица, които ги връчват, не е само по този повод. И награждаването е само деликатна демонстрация на истината за техните отношения. Все пак, струва ми се, че симбиозата в този случай е с елементи на паразитиране от страна на учредителя на наградите.

А може би просто такава е играта и в този епизод той е отгоре. Не ги разбирам (още) аз тези работи.

Искам веднага да подчертая, че това събитие не се отличаваше по сценарий и провеждане от други подобни, на които съм присъствал. Разликата е само в това, че освен важен участник, аз се оказах и единственият наблюдател от вестник „Сега“. И тъй като през годините с този вестник си заработих достатъчно много врагове (не твърдя, че ако не беше вестникът, тези важни хора щяха да ми бъдат приятели!) реших, че липсата дори на стажант-репортер от нашата редакция може да се изтълкува неправилно и реших да вляза в тази роля. Знам истината, но никой не би ми повярвал.

Всъщност втората отличителна характеристика на събитието започва с логото на кампанията и продължава с откровения цинизъм на героите в битката против бедността в България – „Дари празник на баба и дядо (!)“

Не знам кой пошъл „творец“ го е измислил, но със сигурност е успял да излее цялата пустота на душата си в него. Да се чуди човек дали той някога е имал баба и дядо? Дали някога баба или дядо са го гушвали и без думи са му преливали от любовта си? Всъщност не питам дали? Нищо не искам да го питам. Не ми е интересно какво мисли и чувства такъв човек. Питам себе си. Питам тези, на които като мен не им стига въздух, докато се мъчат да си отговорят на въпроса „Защо?“.

Защо тези възрастни хора са бедни?

Знам, че „социализъмът“ ограбваше всичко, което те създаваха, но кой ограби „социализъма“? Този, който успее да ограби злодея, със сигурност е по-голям злодей. „Социализъмът“ беше узаконен грабител. Този герой без закрилата на закона ли го направи? Имаше ли помагачи в своето дело? Той или те от наш’ти ли са? Не съм чувал да има осъдени за ограбване на „социализъма“. Следователно това е било законен грабеж. Къде ли са заровили откраднатото? Дали ще получим отговор на този толкова интересен въпрос. Още повече, че уж грабежът е законен, а никой не знае къде е откраднатото!? То и данъците никой не знае за какво се използват. Дори онази част от тях, която не се присвоява от тарикатите. Данъците, когато не са израз на съпричастност и солидарност, също са узаконен грабеж. Вие знаете ли за какво се харчат парите, които плащаме под формата на данъци?

А опитвали ли сте да попитате? Вярно, тя, редакцията на „Сега“, като пита, не получава отговори, та кой ли ще се разтревожи от вашето питане.

А на тържеството беше тържествено. Имаше много патос и беше неудобно да се задават подобни въпроси. И много герои имаше също. Много ордени и медали се раздадоха. Странно защо го нямаше Първанов! Но явно и други са се научили да го правят. Не беше отчетено, но май не цялата работа е свършена. Останала е още бедност. Тук-таме. Но всички обещаха армията на героите активни борци срещу бедността догодина да е толкова голяма, че да напълни или запълни Зала 1 на НДК. Не чух добре. Това, което казах аз смутено в отговор на отличието, май не беше много в тон с настроението в залата. Затова ще го публикувам отделно от този репортаж. В случай, че някой се заинтересува.

Вярвам, че свободата е хубаво нещо. Но дали не е така, защото винаги е добре там, където нас ни няма?

–––––––––––––––––

Уважаема г-жо Манолова,

Когато малкият ми син Георги беше на 6 години, по времето на тъй наречената „Луканова зима“, слушайки коментарите от телевизора, разговорите вкъщи, една вечер той ме попита: „Татко, защо на хората, като нямат пари, не им напечатаме и раздадем?“

Не е ненормално, когато едно дете е на 6 години, да задава подобен въпрос, но е откровено признание за интелектуална недостатъчност, когато някои и след 36-ата си година продължават да мислят, че това е решението за ликвидиране на бедността или някакъв друг социален проблем.

Всяко общество, което е забравило, че парите са само хартийки и сами по себе си те нямат стойност, има сериозен проблем. Още по-голям е този проблем, когато състраданието, съпричастността или солидарността в това общество започне да се оценява в пари. Състраданието, съпричастността или солидарността не са стока или услуга. Те са духът и атмосферата на всяко свободно общество. Те са онова, което свързва отделните хора в общност. Но за да изпълняват тази своя функция, те трябва да са индивидуален акт. Акт на вътрешна потребност. Състраданието, съпричастността или солидарността не бива да са провокирани или насърчени отвън и от някого или по повод на някакъв църковен или държавен празник. Тогава те са подаяние и могат да произведат и произвеждат обратен ефект. При проявата на състрадание, съпричастност или солидарност няма място за посредници. Най-големи и непоправими са щетите, които нанася държавата в ролята си на такъв посредник. Една много голяма лъжа е оксиморонът „социална държава“.

За да можем някой ден и ние, българите, да разберем тази проста истина, ние се нуждаем от свобода. Свободен е онзи, който на базата на своите таланти, можене и труд произвежда стойности и сам се разпорежда с тях. Понякога и в израз на своето състрадание, своята съпричастност или солидарност с другите около него. Ние, българите, в т.ч. и предприемачите, не сме свободни, затова навсякъде около нас е тъжно и бедността е толкова голяма. Поробването е процес на отнемане на права. Още по-страшно е робството, когато е законно. Тогава с отчуждените права на гражданите се въоръжават чиновниците. А те по свое усмотрение ги използват срещу или в полза на някого. Тогава законите произвеждат несправедливост. Процесът на това тяхно въоръжаване е започнал преди 70 години и не е спирал нито за миг.

В някои страни битката в защита на свободата на гражданите или за освобождение на обществото от тези поробители се лидерства от Омбудсмана. Това е много трудна за носене отговорност, която често изисква пълно себеотдаване, дори жертвоготовност.

Уважаема г-жо Манолова,

Пожелавам Ви здраве и воля, за да бъдете успешна, ако решите да влезете в тази битка! А иначе ние си знаем, че „спасението на давещите се е дело (задача) на самите давещи се“.

Искрено Ваш,

С. Дончев

* Оригиналният материал е публикуван във в. Сега, http://www.segabg.com/article.php?id=803605